Интервю с Алперен Дуймаз от „Горчива любов“

Алперен Дуймаз. Преди да започнем, нека се запознаем с неговата биография! Той е роден на 3 ноември 1992 г. в турската столица Анкара. В момента е на 27 години, зодия скорпион. Завършва Държавната консерватория към университет Hacettepe в родния си град. В гимназиалните си години се интересува от музика и мода. Първите си стъпки на снимачната площадка като актьор прави през лятото на 2015 г., когато участва в младежката драма и римейк на едноименния американски хит „Малки сладки лъжкини“ (Tatlı Küçük Yalancılar). В края на същата година се превъплъщава в образа на Али в драмата „Горчива любов“ (Acı Aşk), като въпреки провала ѝ, успява да привлече голямо зрителско внимание с играта и таланта си. Така през лятото на 2016-а година се присъединява в актьорския състав на летния сериал „Бодрумска приказка“ (Bodrum Masalı) – най-успешния в кариерата му до момента, вдъхвайки живот на основния персонаж Атеш. Заради успеха си заглавието продължава до пролетта на 2017 г. През първата половина от 2018-а взима специално участие в първия сезон на криминалната драма „Пропаст“ (Çukur), а от есента същата година до средата на миналата 2019-а се снима с главна роля в заглавието „Ирония на съдбата“ (Çarpışma), чийто старт предстои на 29 юни в България по БТВ. Последната му изява на малкия екран бе в провалилата се драма на Ay Yapim „Виелица“ (Zemheri). Да започваме с интервюто!

Израснал сте в Анкара. Какво беше детството Ви?Баща ми работеше като учител и по тази причина често сменяхме градовете. За пет години, например, смених четири училища. Но винаги се връщахме в Анкара, там бяха всичките ни роднини и близки. След като завърших гимназия, останах в Анкара, там бяха приятелите ми. Докато не се преместих в Истанбул преди пет години. Като най-малко дете в семейството и единствено момче винаги ме глезеха. Имам три по-големи сестри, които като малък винаги се грижеха за мен. От малък съм в търсене на всякакви чудати неща. Изкуството винаги ме е привличало. Без да съм знаел, още от крехка възраст съм търсел себе си. 

А намерихте ли себе си? Щастлив ли сте?Щастлив съм. Но търсенето ще продължи до живот, в противен случай означава да спра да се развивам. Ако ме питате какво точно търся, ще ви отговоря – истинските неща. Истинската любов, истинските разговори, истинското забавление… Търся всичко истинско. А това, което не е, няма място в живота ми.

От малък ли искахте да станете актьор?Не. Като малък исках да стана пилот, тоест не се различавах кой знае колко от останалите ми връстници. След като завърших професионалната гимназия, в която учих, три години не знаех по кой път да поема и се лутах. Защото отново бях в търсене. Захващах се с всичко, което ми идваше на ум – с някои неща се справях, с други не. Не открих какво обичам да правя и за какво съм призван, но поне разбрах какво не е за мен. Работил съм в ресторанти, в барове, в болници, но така и не намерих правилното за мен там. Един ден приятелка на най-голямата ми сестра ми предложи да отида в един културен център, където се провеждат кръжоци по танци, актьорско майсторство, музика… На следващия ден отидох и след това не излязох. В класа бяхме 15 човека. Нямах си на идея какво да правя, когато за първи път се качих на сцена. Никога допреди това не се бях замислял за актьорството.

Какво направихте тогава на сцената?Искаха от мен да извадя от себе си всякакви различни емоции на сцената. Измислих си някаква история на прима виста и започнах да я играя, влизайки в различните роли. Гневните сцени изиграх, мислейки си за началото на юношеството ми. Разплаках се пък, мислейки за неизживяваната ми първа любов и раздялата. Страхът пресъздадох с отварянето на входната врата и получаването на лоша новина. Тогава разбрах, че няма да имам работа, която да започва в осем сутринта и да свършва в пет следобед. След края на урока учителят ме повика и ми каза, че ще ме подготви за приемните изпити в Консерваторията. Така на следващата година се озовах в университет Hacettepe като студент „актьорско майсторство“.

Докато се снимахте в сериала „Бодрумска приказка“, живяхте в Бодрум. Трудно ли Ви беше?Да, докато снимахме „Бодрумска приказка“, живях в хотел в Бодрум. Целият екип бяхме отседнали там. Не сме изпитали каквито и да е трудности. Местното население ни прие с отворени обятия. Това беше много хубав сериал, в който представихме колко важни са връзките в семейството. Интересът също беше голям. Най-голямото сред трите ми кучета – Ефе, например осинових, докато бяхме там. Беше улично допреди това. Смяната на града се случи без моето желание, но въпреки това успях да се насладя на периода. Всичко зависи от гледната точка и нагласата на човек. От това през какъв прозорец гледа света. Не е важно къде се намираш, а как гледаш на заобикалящия те свят.

От Анкара в Истанбул, а след това в Бодрум. Къде бихте искали да живеете най-много?В Урла или в Бодрум. Също така и във Фетхие. Ако пък трябва да отговоря с чужда държава, ще кажа Норвегия. Винаги съм се интересувал от нея и следя с интерес документални поредици. Тези северни народи и земи са много различни. Само да имах малка горска къщичка там с печка на дърва, бих си живял с години.

Как се промени животът Ви, щом дойдохте в Истанбул? Лесно ли взехте това решение?Не беше никак лесно решение. Дори бих казал, че беше взето с голяма доза абсурдна смелост. Бях на 22 години и за миг се озовах сам-самичък в Истанбул. Животът в този град е на много бързи обороти, има много различни и всякакви хора, трудно се адаптирах. В Анкара всичко върви под строги правила и ако си малко по-различен, се имаш за някакво изключение от нормата. Динамиката на Истанбул е много различна. Но оставайки сам в този голям град, открих себе си. За тази цел човек трябва от време на време да сменя обстановката и да остане сам.

Смятате ли се за талантлив?Да не го наричаме „талантлив“, а по-скоро „подходящ“. Практикувайки професията си, виждам, че съм подходящ за нея. Като цяло в Турция на всеки му се предлага работа, която или прави, или не. Малцина ти обръщат внимание какво искаш да правиш, какво влече сърцето ти. Аз например исках да уча музика, изкарах изпитите по изящни изкуства, но единствената ми опция бе да следвам актьорство. Все още нямах навършени 18 години и други хора решаваха вместо мен. Останах с празнота в съзнанието. И затова сега свиря музика вкъщи като луд. Но тъй като нямам музикално образование, всичко, което правя, е наполовинчато, непълноценно. Колкото да отбия номера пред себе си. За участието си в „Пропаст“ трябваше да свиря на пиано. Можеше да го направя с плейбек, но не исках, затова взех уроци и сам изпълних исканото произведение. 

Как се подготвихте за ролята на Керем в „Ирония на съдбата“? Човекът, сътворил образа на Керем, е Мехмет Ада Йозтекин. Налагаше се да надградя актьорското си образование с усъвършенстване на артикулацията и дикцията ми. Керем не беше близък до мен в началото, опознавах го, докато го играех. Никога не е имал късмет в живота, не е получил това, което заслужава. В основата му положих милосърдието. Прекарах известно време в затвора, запознах се със затворници, защото пет години от живота си Керем е прекарал зад решетките. Има много силна връзка с майка си, отгледан е от нея, затова се постарах докато го играя аз също да съм колкото се може повече време със своята майка. Имахме голям проблем при изграждането на реакциите, с които отговаря на живота. Защото човек, който винаги е бил лишен, реагира много трудно на каквото и да е. Мога да сравня Керем с улично куче. Първо бива съсипан, а след това той самият съсипва.

Приличате ли с героя си Керем?По много параграфи, да. Връзката ни със семейството например е еднакво силна. Много ми липсва семейството ми. Аз не мога да отида при тях, но те често идват при мен в Истанбул. Майка ми много ме разсмива, притежава естествена комичност. Прекалено загрижена е за мен. От онзи тип майки е, които са готови да се съблекат в най-големия студ голи, само за да не студуват децата им. Баща ми беше по-дистанциран, винаги е казвал, че съм момче и сам ще се науча да вървя по пътя на живота. Но сеге е същият като майка ми. За разлика от Керем, моят баща заема голяма роля в живота ми. В средата на татуировката, която е на гърба ми, е подписът на баща ми.

Какво е настроението на снимачната площадка на „Ирония на съдбата“? Прекарвате ли време заедно с колегите си и извън сета?През последните две години и половина животът ме среща с много добри хора. В това число включвам и колегите си от снимачната площадка на „Ирония на съдбата“. С Мелиса Аслъ Памук сме почти постоянно заедно. Извън това понякога се събираме заедно да гледаме епизодите, но рядко ни остава време за нещо по-различно. Изградил съм връзка с всеки един от работещите в сериала – от операторите, които ме снимат, до режисьорите, които ме напътстват. Иначе нищо не би вървяло добре. Отнасям се с всички не като Алперен Дуймаз, а като човекът „Х“, за да се отпуснат по-лесно и да установим контакт помежду си. Това, което даваш, ти се връща.

Коя е най-хубавата страна на професията Ви? Има ли герой, който да Ви е променил?Благодарение на актьорската професия имам възможността да изкрещя неща, които тая дълбоко вътре в себе си и за които дори нямам представа, че съществуват. Изживяваме много неща, но някои от тях не осъзнаваме. Но за да вляза в роля, трябва да извадя от себе си чувства отпреди 10 години, например. За да мога да изиграя дадена сцена, трябва да я почувствам истинска. Ако искам, мога да се обясня в любов на някоя чаша. Но трябва да повярвам в това. Актьорът трябва да е пластичен, да си служи с променливи величини, не с константи. Трябва да може да бъде всичко. Това е най-привлекателната страна на професията ни.

Какво правите, за да презаредите батериите?Най-добре се зареждам сред природата. Всичко зелено, което виждам около себе си, дърветата и зеленината ме успокояват. Обожавам да прекарвам и време със семейството си. Винаги съм в движение, дори когато съм вкъщи. Свиря на пиано, играя PlayStation, чета книги, играя си с кучетата… Трите ми кучета са като моя сянка, постоянно са около мен. Колкото повече доближа обстановката на снимачната площадка до тази в дома ми, с толкова по-голяма лекота играя. Много обичам и да паля огън, играта на пламъците ми действа като терапия. Несравнимо е да заспивам с шума от камината в дома ми, която паля всяка вечер, щом се прибера от работа. 

Трудно ли поддържате социалния си живот? Все пак сте много известен.Колкото по-познати ставаме сред хората, се принуждаваме да живеем все по-дистанцирани и сами. В началото усетих страх и голяма отговорност върху себе си. Защото хората започват да те идеализират. Трябва да се държа по-внимателно, да говоря и правя всичко с мярка, защото знам, че зад мен стоят много хора, за които съм пример. Най-силно усетих това с участието си в „Пропаст“, където героят ми беше повече от абсурден. 

Зодия скорпион сте, влагате ли дълбочина във всичко?Асцендентът ми също е скорпион. И с напредването на годините все повече започвам да усещам особеностите на зодията върху себе си. Всички типични клишета, които чета за скорпионите, откривам у себе си. Вече се примирих – ревнив съм. Винаги се съмнявам във всичко и си задавам въпроси. Прибързан съм, лесно се ядосвам и често вредя на себе си в подобни ситуации. За да се успокоя, се затварям сам в някоя стая. 

Какво мечтаете за бъдещето?Смятам, че търсенето ми никога няма да свърши. Искам да отида в Аляска. Мечтая за спокойствие. То ми е най-важнот. Също така и вълнението. Двете вървят ръка за ръка в живота ми. Навсякъде, където отида, предпочитам да се сливам с хорат. Преди да пътувам за някъде, проучвам мястото в големи детайли и отивам подготвен. Не обичам да пътувам като обикновен турист, само за да кажа после, че съм бил някъде си. Изпитвам удоволствие от това да правя това, което правят местните хора, да се държа като тях, да ставам част от тях.